Я-ики – или относно същността на БУДО
В кюдо (японската традиционна стрелба с лък) има дума “я-ики” (矢勢). Казват, че тази дума означава формата на стрелата по време на полет. Смята се, че дори при стрелите, поразили мишената в центъра, има добра и лоша форма. “При положение че стрелата така или иначе е поразила центъра на мишената, формата няма никакво значение” – е нещо, което би казал някой начинаещ, а обикновените хора биха казали дори, че това е софизъм, празни приказки. Но това не са празни приказки. Казват, че когато стрелата трябва да пробие броня или дъска, то тя няма успее да го направи, ако нейното я-ики е лошо. Това може да бъде отнесено и за техниките в карате. Ако наблюдавате от близо техниката на първокласен каратека, ще видите, че тя е толкова бърза и силна, и контролът ѝ толкова добър, че може да настръхнете. От друга страна, при техниката на един незрял състезател, дори и да има бързина, има нещо, което не ѝ достига. Тя може и да е достатъчна, за да се вземат точки при състезание, но бихме могли да кажем, че без грижливи и съвестни тренировки на базовите техники (кихон ваза), занимавайки се само с кумите и тренирайки само как да се печелят точки на състезание, в техниката ще има липса на въздействие и сила. С други думи може да се каже, че липсва нещо от базовата същност на бойното изкуство, по същия начин както при стрелата – ако нейното я-ики не е добро, то дори и да улучи целта, тя не може да я пробие.
Наистина, ако разсъждаваме за карате като спорт, съществува и мисленето, че стига да сме успели да вземем точка, то това е достатъчно. Също се случва и да има ръководители, които съветват своите състезатели, че е важно да се спечели без оглед на нищо друго по време на състезания и други. Но когато говорим за карате-до, въпреки че то наистина има и своята спортна страна, в основата си за него при всяко положение трябва да се мисли като за бойно изкуство (будо). Не е достатъчно просто да се спечели. Начинът по който е постигната победата, както и процесът, чрез който човек е достигнал до участие в съответното състезание е от изключителна важност. Трениращият научава много по време на този процес. Разбира се, че физическите техники трябва да бъдат тренирани, но има нещо, което е по-важно – трябва да се работи за психическа сила и устойчивост. Смятаме, че често съобщаваните по време на олимпийски и други състезания напоследък проблеми, свързани с допинг, забърканите в нечестни действия съдии и т.н. са една изкривена страна именно на философията да се спечели на всяка цена.
Съзнание.
Да поговорим за духовната страна на нещата. Казват, че това което определя дали я-ики е добо или лошо е духът (съзнанието) на човека, когато стрелата излита от ръката му. Ако има несигурност в съзнанието, то и я-ики на стрелата е лошо, или с други думи се смята, че съзнанието на човек веднага се отразява във формата на летящата стрела. В карате има нещо, наречено шивари (тренировъчно чупене). То означава чупене на дъски или камъни с голи ръце. Тук може да се твърди същото. Ако човек преди да пристъпи към чупене се притеснява, че може би няма да успее да ги счупи, то и наистина не успява. Това е защото той сам си поставя спирачки на духа и съзнанието. Това важи със същата сила и за кумите и за ката. Нестабилността и неувереността на духа водят до нарушаване на силата и енергията на техниките.
Аз самият, докато бях активен състезател непрекъснато се борех със съмненията в сърцето си. Понякога желанието ми да победя на всяка цена връзваше тялото ми и възпираше моята сила до толкова, че понасях горчиви загуби. А понякога, дори и да печелех, начинът по който побеждавах не беше такъв, какъвто ми се искаше.
Аз продължих да бъда активен състезател до 40-тата си годишнина, но успях да се освободя от несигурността в съзнанието и духа си едва на 33 годишна възраст. Тогава точно преди финалите на световно първенство обмислях най-различни стратегии, и тренирах само това (всъщност преди първенството терирах всеки ден в продължение на 2 месеца, от 8 ч. сутринта, по 10 часа на ден), но в крайна сметка в момента в който реших да оставя всичко на съдбата, всички мои притеснения изчезнаха (а това е нещо, за което много учители ме съветваха още по времето когато бях млад, но тогава го разбирах само и единствено с главата си), и по време на самото състезание, без да изпитвам желания и изключил се от мисли, постигнах идеала – към който се стремях, когато бях млад – тялото и духът ми се превърнаха в едно цяло и успях да спечеля първенството. Това, че успях да продължа и след това да се състезавам до 40-тата си годишнина е благодарение на това, че продължих да преследвам този идеал. Главната ми цел вече не беше това да подбедя, а това да се сражавам, отговаряйки на този идеал.